Ключарят.

Мислите ми са летливи, а образът ми е неясен в полумрака...
Дните ми са еднакви - късат се по шевовете от безнадежност, мнимо примирение и очакване, облечено във фениксова премяна. Всяка сутрин, то - очакването, запалва пламъка на надеждата в очите ми и озарява лицето ми. С напредването на деня, очите светят все по-слабо - като свещ, която бавно догаря, а устните се усмихват все по-рядко. Вечерите са най-страшни - фениксът е изгорял и от него е останало само пепел. Очите ми са пусти, мъртви. Изражението е безчувствено, кухо. Заключила съм себе си зад железните врати, а ключарят избяга от мен ...
Мамка му, дробовете ми са пълни със сивота, която излиза, на малки облачета, през носа ми със всяко издишване. Липсва ми, ама не е достатъчен този глагол. Прекалено е малък, прекалено е слаб и нищожен. Не притежава силата да изрази всички чувства, блъскащи се в душата ми. Трябва ми някоя друга думичка - някоя истинска, гигантска, а не тоя полуфабрикат. Тъжното е, че дори да му измисля хиляди думички, той няма да се върне. За него аз съм малката и незначителната .. за него аз съм полуфабрикатът.