Вятър.

Той не понасяше затворени прозорци.
Чувствал себе си като в клетка, когато не усещал вятъра, казваше.
Малко по малко, все повече заприличваше на него - на вятъра. Просмукваше се през живота, стъпките му не се чуваха, плъзгаше се като сянка между хората, безличен. Никой не го виждаше. Леко раздвижване на въздуха, беше всичко, което той оставяше след себе си ...
Осъзна, че именно неговото убежище, неговата ветровита крепост беше нещото, което бавно го убиваше. Откри, че тъпата болка близо до сърцето е всъщност крещящате липса на близост.С премръзнали ръце, немилвани коси, уши - заглъхнали от жестокият глас на тишина и очи, избледнели от взиране в нищото, той закопня за хора, за комания, за другар ...
Но беше прекалено късно. Вятърът го довърши - бавно отвя и последният му дъх.