Толкова е странно..
И двамата знаем, че няма да сме още дълго заедно.
Мисълта , за това, бавно си проправя път между мозъчните гънки и зашепва уплашено в ухото ми, че краят стремглаво наближава. Сърцето ми, обаче, е на друго мнение. То е обвито в нежния воал на надеждата и тупти задъхано щом чуе гласа ти. Сигурно е в своята несигурност. Смело вири нос, разпалено те защитава и повтаря, че от болка не го е страх. Било преживало много вече. Влюбено глупаче ..
Сякаш не вижда как късно вечер се свива и трепери от страх, че съвсем скоро ще бъде изместено от нещо по-близко, материално и уловимо ...
А, ние, двамата, се държим така, сякаш светът е наш. Сякаш времето не ни е притиснало в ъгъла, принуждавайки ни сега да си дадем, кажем и подарим всичко, защото утре може и да няма ..
Няма коментари:
Публикуване на коментар