Синьо.. като ризата му.

Пълня празнотата в себе си с копринено синия цвят на есенното небе. Тъпча душата си с пухкави, бели облачета, с надеждата да спрат печението, което насъзява очите ми. Поглеждам нагоре и .. Мамка му! Кога се превърбах в този толкова меланхоличен вариант на себе си?

Ключарят.

Мислите ми са летливи, а образът ми е неясен в полумрака...
Дните ми са еднакви - късат се по шевовете от безнадежност, мнимо примирение и очакване, облечено във фениксова премяна. Всяка сутрин, то - очакването, запалва пламъка на надеждата в очите ми и озарява лицето ми. С напредването на деня, очите светят все по-слабо - като свещ, която бавно догаря, а устните се усмихват все по-рядко. Вечерите са най-страшни - фениксът е изгорял и от него е останало само пепел. Очите ми са пусти, мъртви. Изражението е безчувствено, кухо. Заключила съм себе си зад железните врати, а ключарят избяга от мен ...
Мамка му, дробовете ми са пълни със сивота, която излиза, на малки облачета, през носа ми със всяко издишване. Липсва ми, ама не е достатъчен този глагол. Прекалено е малък, прекалено е слаб и нищожен. Не притежава силата да изрази всички чувства, блъскащи се в душата ми. Трябва ми някоя друга думичка - някоя истинска, гигантска, а не тоя полуфабрикат. Тъжното е, че дори да му измисля хиляди думички, той няма да се върне. За него аз съм малката и незначителната .. за него аз съм полуфабрикатът.

Вятър.

Той не понасяше затворени прозорци.
Чувствал себе си като в клетка, когато не усещал вятъра, казваше.
Малко по малко, все повече заприличваше на него - на вятъра. Просмукваше се през живота, стъпките му не се чуваха, плъзгаше се като сянка между хората, безличен. Никой не го виждаше. Леко раздвижване на въздуха, беше всичко, което той оставяше след себе си ...
Осъзна, че именно неговото убежище, неговата ветровита крепост беше нещото, което бавно го убиваше. Откри, че тъпата болка близо до сърцето е всъщност крещящате липса на близост.С премръзнали ръце, немилвани коси, уши - заглъхнали от жестокият глас на тишина и очи, избледнели от взиране в нищото, той закопня за хора, за комания, за другар ...
Но беше прекалено късно. Вятърът го довърши - бавно отвя и последният му дъх.

Тихо, аз още съм тук.

Толкова е странно..
И двамата знаем, че няма да сме още дълго заедно.
Мисълта , за това, бавно си проправя път между мозъчните гънки и зашепва уплашено в ухото ми, че краят стремглаво наближава. Сърцето ми, обаче, е на друго мнение. То е обвито в нежния воал на надеждата и тупти задъхано щом чуе гласа ти. Сигурно е в своята несигурност. Смело вири нос, разпалено те защитава и повтаря, че от болка не го е страх. Било преживало много вече. Влюбено глупаче ..
Сякаш не вижда как късно вечер се свива и трепери от страх, че съвсем скоро ще бъде изместено от нещо по-близко, материално и уловимо ...
А, ние, двамата, се държим така, сякаш светът е наш. Сякаш времето не ни е притиснало в ъгъла, принуждавайки ни сега да си дадем, кажем и подарим всичко, защото утре може и да няма ..

Просто се протегни и хвани ръката ми.
Издърпай ме.
Стопли треперещото ми, премръзнало тяло с прегръдката си.
Нахрани прегладнялото ми сърце с няколко къстчета от душата си.
Не се страхувай!
То не иска много - просто му прошепни още една история, докато вплетени, наблюдаваме светлините на бавно заспиващия град.
Щастието се крие между пръстите ти.
Не искам да те губя ...